Оперната 2010 - баритони и шантави постановки

То се е видяло, че от мен блогър няма да стане - с по няколко мнения на година блог не се прави. Я поне да си запиша някои впечатления, та един ден да си ги чета и да си спомням:)
Добра беше годината - имах възможност да ида осем пъти на опера - все във Виена. И все спектакли, които си заслужаваха. Започна скромно - с един "Фалстаф". Никога не бях я слушал на живо, никога не се бях и впечатлявал особено, та си рекох - може пък на живо да ме впечатли. Ами не - хубава опера е, изпипана, харесва се на музикантите именно заради изпипаността, но не "хваща" обикновения любител както другите Вердиеви опери. Но пък чух за втори път един великолепен баритон - Амброджо Маестри - през 2009 го чух в "Аида". Много красив, много мощен глас. Обаче е прекалено едър мъж и това му пречи в другите роли - но не и като Фалстаф.
Малко преди Великден - традиционното представяне на "Парсифал". Всъщност за първи път слушах Вагнерова опера на живо. Не случайно се поставят рядко извън най-добрите оперни театри - ако няма перфектен голям оркестър, добри солисти и диригент, който да спои всичко това, не става. Във виенската Щатсопер обаче става. Най силно впечатление ми направи баритонът Фалк Щрукман - странно как досега не бях чувал за него, въпреки че има доста добра кариера, предимно като вагнеров певец.
През май - една "Тоска" и един "Севилски бръснар". "Тоска" беше един от най-добрите спектакли, на които съм бил - като цялостно представяне и излъчване. Много рядко се случва всички водещи солисти да са перфектни - Нийл Шиков в края на кариерата си, Хасмик Папян и Лучо Гало бяха. Още един нов за мен и много добър баритон. Е, в "Севилският бръснар" нямаше нищо изключително, и "домашният" баритон Адриан Ерьод беше просто добър. Само тенорът Хавиер Камарена си заслужава да се запомни, но пък, както обикновено, в постановката я няма финалната ария за тенора "Cessa", та да може да блесне добре.
През есента дойдоха шантавите постановки - но пак с добри, познати и непознати баритони. Големият Ренато Брузон - някои го смятат за най-добрия италиански баритон след епохата на Гоби и Бастианини - на 76(!) години изпя великолепно Жорж Жермон във Фолксопер. Идеята на постановката май е, че всичко това са само спомените (а финалът - бълнуване) на Виолета, която е на смъртно легло. Съответно горкото сопрано почти през цялото време е по нощница на леглото и около него, а останалото действие се развива встрани, част - зад тюлена завеса. За да се наложи по-добре идеята, героинята вече си лежи на леглото на сцената още когато публиката влиза в залата:)
В "Танхойзер" се сблъсках с още един много добър и малко известен баритон - Матиас Гьорне - и с още една странна постановка. Действието този път е пренесено във Виена през 19 век, грехът на Танхойзер е, че се е захласнал по театъра и актрисите, поради което е отхвърлен от аристокрацията, а всичко приключва не с поклонение в Рим, а в лудницата.
За "Травиата" и "Танхойзер" уж разбрах идеите на режисьорите, но за "Силата на съдбата" не съм сигурен. Мешат се някакви метални конструкции и прожектирани кадри от самолетни бомбардировки заедно с каубои от Дивия запад. Прециозила (българката Надя Кръстева) е секси каубойка по шорти и дълбоко деколтирана ризка, която прави шпагати на сцената и пуца с пищов. Още в първо действие в стаята на Леонора са забити два меча, които брат и грижливо прибира в калъфче и си ги разнася през цялата опера до трагичния финал. Нещастният брат беше великолепният сръбски баритон Желико Лукич. Тенорът Фабио Армилиато също беше на висота.
Една спешна командировка през декември ми позволи да завърша годината с по-традиционна постановка на "Бал с маски" - както "Тоска" по-рано с изцяло балансиран състав, в който всички солисти са на висота. Тенорът Рамон Варгас, сопраното Барбара Хавеман, отново Надя Кръстева, младата рускиня Юлия Новикова (видяхме я по телевизията в постановката на "Риголето" от Мантуа с Пласидо Доминго) и отново много добър баритон - младият румънец Джордже Петеан.